Казвай ми Гургул

От няколко години, след едно по-непредпазливо ски приключение, имам проблеми с гърба: болка, която първоначално напомняше за себе си от време на време, а напоследък се превърна в постоянна. И като казвам постоянна имам предвид непрекъснато присъстваща в усещанията ми - сутрин, обед, вечер, по време на сън или будуване, докато седя, стоя или вървя. Непрекъснато.

Не пиша това за да се оплаквам колко съм зле, а защото това ме наведе на мисълта за болката като фактор в ежедневието и мисленето. Физическата болка. Ако някой от четящите има този проблем ще ме разбере. Това променя човека, бавно и сигурно.

Настроението. Които ме познават от много време, ме знаят като веселяк средна категория. Не бях най-големия купонджия, но купон без мен си беше изключение. Вкусвах от всичко, което вдига адреналина, херците и темпото. Вече не мога, т.е. мога, но болката ме кара да внимавам, да не рискувам. Спира ме.

Работата. Преди - работил съм от 7 до 8 (сутрин-вечер, разбира се) без това да ме уморява или да ме направи неспособен да го повторя и на другия ден. Вече не. Съкращавам, отлагам, не поемам.

Семейството. От таткото (с две щерки), който сам извършва ремонт на целия дом, сам премества едно нещо от тук до другия край на къщата, който прави палачинки сутрин, (за огромна радост на всички, защото са най-вкусните на света!), който по някое време вечер скача и предлага пълна обиколка на баровете със задължителен текилен завършек, и т.н. се превърнах в таткото, който търси почивка във всичките й форми - тишина, покой, бавен живот.

Добре, няма да изреждам повече. Ще добавя само това. Преди година все пак се пробвах на ски. В един момент, напълно нормално, взех, че паднах. Преди бих станал, изтръскал снега от всички части по себе си, бих теглил една майна на цялата планина и тъпите ски, и бих продължил надолу. Но този път не! Усетих, че всъщност през цялото време съм мислил за проклетата болка в гърба и страха да не повторя нещо или да не направя нещо, което да усложни нещата. Усетих, че тялото ми е реагирало на падането по друг, различен начин - напрегнато, неумело и уплашено. Свалих ските и се домъкнах до края на пистата. Отгоре на всичко стана в началото, та ми се наложи доста дълго да се кълча с тези обувки.

Сега вечер, докато пуша последната си цигара преди лягане, умилено наблюдавайки болката си, непрекъснато преценявайки дали е по-силна или по-слаба от вчера, започвам да си мисля какво ли ще бъде след 10 години, когато всичко това ще се комбинира неминуемо и с други болки. Дали това ще е моята молка до живот или ще се смени с друга.

В крайна сметка стигнах до извода, че всеки има своя болка, която рано или късно се ражда и остава завинаги в тялото му. Може да е тази като моята, или диабета на баща ми, или очите на майка ми, или хипертонията на брат ми, или алкохолизма на чичо ми, лека му пръст, или слабото сърце на дядо ми, вечна му памет.

Понякога, в гневен изблик, когато Моята Болка по незнайни причини се е увеличила, кълна всички възможни божества и фармацевтични компаний, че не са измислили Нещо за Всичко, което да премахне болките ми Завинаги.

О, има дни, когато Болката Ми я няма. Напълно, все едно никога не е съществувала. В такива дни с почуда и изумление наблюдавам себе си - променям се, ставам друг, все едно се връщам отнякъде, от някакво лошо и мрачно място, населено с нахални малки дяволчета, които те бодат с малките си, остри ръжени. Е, на другия ден Тя се връща и нещата застават по местата си.

Всеки имо своя Болка. Каква е вашата?

Trackback URI | Comments RSS