Това животно е опасно, то е вредно, злобно, сприхаво, несговорчиво, досадно, претенциозно, алчно, вечно гладно и жадно - вие можете да продължите с описанието на това животно.

Разбира се, говорим за MS Windows Vista, с всичките и клонинги, които се различават с по някой и друг долар, но всъщност са едно и също творение с някой и друг софтуер повече или по-малко.

Сега ще изневеря на себе си и ще използвам публично нецензурен израз.

Нежните уши да си затворят очите: Ебах ти и операционната система!

Това е кратко разсъждение относно моето име и как виртуалната реалност може да уврежда идентичността и, че тя наистина го прави.

Всъщност, не съм жертва на този феномен, но ми се иска да споделя мислите си и какво чувствам понякога.

Започнах с “Името ми е… Гургул”. Нека се поправя. Моето име е Пламен Петков. Но понякога са ми нужни няколко секунди за да си спомня този изключително важен факт. Объркващо е.

Преди много години, когато интернет беше просто една “нова играчка”, когато интернет беше просто един бърз и удобен начин за пренос на файлове и изпращане на имейли, никовете и аватарите бяха доста рядко използвани. И тогава се роди ICQ. След това от нищото започнаха да изникват безброй форуми. След това бяха изобретени мултиплей игрите. Списъкът е вероятно много по-дълъг, но засега е достатъчен. Основната идея е: хората започнаха да използват никове, аватари, потребителски имена, и т.н. Като в 99.99999% от случаите те нямаха нищо общо с реалните имена на техните притежатели.

Този, на практика неизбежен, процес на загуба на идентичност в полза на анонимността е плашещ. Но това не е краят на историята. Хората започнаха не само да се държат анонимно! Те започнаха да се държат като друга личност, създавайки свой собствен, паралелен свят. Свят също толкова комплексен, колкото и този от койте идват - реалния - приятели, любовници, семейства, събственост, социално поведение. И така нататък.

И сега вече идва проблемът, на който искам да наблегна. Не за мулти-личностния ефект по същество, а за всекидневния преход между идентичностите! Нещо като проблемът на DST (Dayllight Saving Time, Лятно часово време) превключването, два пъти в годината. Говоря за неусетния, неизмерим, скрит и коварен ефект на прескачането от реалността във виртуалността и обратното. Става дума за стреса, с който мозъкът трябва да се справя всеки ден, много пъти на ден. Понякога 20-30 пъти на ден!

Да съкратя нещата: “Името ми е.. Гургул!”… НЕ! Дами и господа, позволете ми да ви представя моята реална идентичност: Името ми е Пламен Петков.

В процеса на подготовката, защото я правим без посредничеството на туристически агенции, ми се наложи да резервирам, хотели, влакове, рент-а-кар, билети за концерт, пътуване под Ламанша и т.н. Общо взето доста и пипкава работа.

Чак накрая осъзнах нещо - всичко, което правих, го правих онлайн разбира се. Всичко което направих - мина гладко, без проблем и с реален краен резултат - номера на резервации, кодове, потвърждения по кредитна карта, потвърждаващи писма, физическа доставка на билети и т.н. Ама всичко!

Е, ха сега си представете, че живеете, примерно във Финландия, и желаете предварително, НЕ през туристическа агенция, да направите същото, но за пътуване в България? С изключение на самолетните билети, всичко останало е невъзможно. И нямам предвид трудно. Имам предвид Невъзможно с голямо Н! Няма да изреждам. Вие се сещате.

Направих тест. По принцип рядко ползвам автобус и за мен си е приключение. По простата причина, че живея в централната част на града, а офиса ми е пак там. Отидох на една спирка, която ми е известна от 30 години, когато бях малък нехранимайко и вършеех из махлата. Намеквам, че всъщност вече съм полуинформиран каква е тази спирка, кой автобус спира там и горе долу на спомен на какъв интервал минават автобусите.

Отчайващите факти: въпреки моята предварителна информираност не успях да разбера нищо: липса на разписание (НИКАКВО), липса на инфрмация кои автобуси спират тук и изобщо накъде ще отпътуваш от тази спирка, ако се метнеш на следващото возило. НИЩО! Просто нищо! По същество спирката представлява в момента едно МЯСТО с едно желязно НЕЩО, с едни хора, които чакат НЕЩО да дойде и да ги отведе НЯКЪДЕ. Отгоре на това хората чакащи там имат само генералната идея, че ТЕХНИЯ автобус спира тук и ще ги отведе там където ги е отвеждал вчера, но нямат никаква или хайде, точна, представа за другите автобуси. Попитах един двама “Кои автобуси спират тук и закъде пътуват?” и отговора беше “Не знам но МОЯ спира тук и знам само за него”.

И сега - защо хората са доволни? Или поне донякъде доволни? Ами защото те знаят за ТЕХНИЯ автобус, какво ги интересуват автобусите на ДРУГИТЕ?

Спирам, че се ядосах и огладнях!

Поради що се срамиш да имаш малки цици, бих перефразирал аз.

И дали големите ще ти донесат самочуствие? Или ще го изконсумираш за 3 месеца и след това ще си същата нещастна, поради съвсем други причини, личност?

Ама защо днес съм в такова заядливо настроение? И защо ми е такова едно ниско-самочувствено? Да взема да глътна една виагра и да й покажа аз на моята половинка що е то да имаш самочувствие, а?

След това да си купя мерцедес и да подкарам нагло да ме видят що съм и колко съм високо-самочувствен, а?

Или да взема да се включа в Онова Нещо наречено Music Idol, да пограча малко, да дръпна едно две скандалчета на Онова Нещо наречено ЖЮри да ме видт, че и аз имам самочуСтвие, а?

Ама от твърде много самочувствие да не ми остане само чувството, че имам самочувствие…. Ей от това ме е страх, та затова ще си трая с мойто ниско такова.

Какъв е контента тук, ще запита някой! Контента е в идеята за нормалността и търпението да изграждаш самочувствие от трайни и дълбоки стойности, а не от захласнати по битовите ти атрибути запалянковци.

Това си е нередовно!

Какви ти там стойности, какви ти там музиканти или естетика. Ай сиктир простотията, без извинение.

Отивам да паса трева, преди да бъда поканен от яростните “кат не ти харесва не гледай”

Не пиша това за да се оплаквам колко съм зле, а защото това ме наведе на мисълта за болката като фактор в ежедневието и мисленето. Физическата болка. Ако някой от четящите има този проблем ще ме разбере. Това променя човека, бавно и сигурно.

Настроението. Които ме познават от много време, ме знаят като веселяк средна категория. Не бях най-големия купонджия, но купон без мен си беше изключение. Вкусвах от всичко, което вдига адреналина, херците и темпото. Вече не мога, т.е. мога, но болката ме кара да внимавам, да не рискувам. Спира ме.

Работата. Преди - работил съм от 7 до 8 (сутрин-вечер, разбира се) без това да ме уморява или да ме направи неспособен да го повторя и на другия ден. Вече не. Съкращавам, отлагам, не поемам.

Семейството. От таткото (с две щерки), който сам извършва ремонт на целия дом, сам премества едно нещо от тук до другия край на къщата, който прави палачинки сутрин, (за огромна радост на всички, защото са най-вкусните на света!), който по някое време вечер скача и предлага пълна обиколка на баровете със задължителен текилен завършек, и т.н. се превърнах в таткото, който търси почивка във всичките й форми - тишина, покой, бавен живот.

Добре, няма да изреждам повече. Ще добавя само това. Преди година все пак се пробвах на ски. В един момент, напълно нормално, взех, че паднах. Преди бих станал, изтръскал снега от всички части по себе си, бих теглил една майна на цялата планина и тъпите ски, и бих продължил надолу. Но този път не! Усетих, че всъщност през цялото време съм мислил за проклетата болка в гърба и страха да не повторя нещо или да не направя нещо, което да усложни нещата. Усетих, че тялото ми е реагирало на падането по друг, различен начин - напрегнато, неумело и уплашено. Свалих ските и се домъкнах до края на пистата. Отгоре на всичко стана в началото, та ми се наложи доста дълго да се кълча с тези обувки.

Сега вечер, докато пуша последната си цигара преди лягане, умилено наблюдавайки болката си, непрекъснато преценявайки дали е по-силна или по-слаба от вчера, започвам да си мисля какво ли ще бъде след 10 години, когато всичко това ще се комбинира неминуемо и с други болки. Дали това ще е моята молка до живот или ще се смени с друга.

В крайна сметка стигнах до извода, че всеки има своя болка, която рано или късно се ражда и остава завинаги в тялото му. Може да е тази като моята, или диабета на баща ми, или очите на майка ми, или хипертонията на брат ми, или алкохолизма на чичо ми, лека му пръст, или слабото сърце на дядо ми, вечна му памет.

Понякога, в гневен изблик, когато Моята Болка по незнайни причини се е увеличила, кълна всички възможни божества и фармацевтични компаний, че не са измислили Нещо за Всичко, което да премахне болките ми Завинаги.

О, има дни, когато Болката Ми я няма. Напълно, все едно никога не е съществувала. В такива дни с почуда и изумление наблюдавам себе си - променям се, ставам друг, все едно се връщам отнякъде, от някакво лошо и мрачно място, населено с нахални малки дяволчета, които те бодат с малките си, остри ръжени. Е, на другия ден Тя се връща и нещата застават по местата си.

Всеки имо своя Болка. Каква е вашата?

• Защото: всяка новинарска емисия се превърна по същество в криминална и бедствена такава
• Защото: всяка политическа инфромация е едностранно отразена и е откровен пиар и нищо повече
• Защото: всяко лице, което виждам на екрана е самопровъзгласил се елит промотиращ свой приятел за нов елит
• Защото: ми омръзна журналистите да бъркат милион с милиард и приход с печалба
• Защото: се уплаших, че ще свикна с това

и още много Защото-та, но тези стигат.

Припомних си времето отпреди повече от 20 години, когато трябваше да изтърпявам упреци и укори и размахване на пръст защото съм аполитичен и не се интересувам от историята на БКП и на Комсомола и не смятам, че всичко е идеологически фронт. Каква е връзката ли? Ами тогавашните новини бяха същите - едностранни, неверни, откровено и безсрамно манипулиращи, зомбиращи, неинформиращи и т.н. Спомнете си и вие, ако сте на подходяща възраст! Просто в един момент си седях пред телевизора (вестника) и изпитах дежа-вю, само дето не беше точно дежа-вю, а най-обикновена асоциация и спомняне на нещо наистина вече случвало се - в миналото ми.

Уплаших се, наистина се уплаших! Просто си вървях по потока и малко по малко свиквах, и вероятно продължавам да свиквам, с това! С това да бъда зле, невярно и откровено заблуждаващо информиран! Да бъда обект на плоски внушения за елитност, невинност, професионализъм.

Малко е черно май, но го подсилвам за да ви дам идея!

Пламен

В името на зрелището и смехорията, журито подложи на унижение хора с объркани представи за себе си и способностите си. Това е тяхно право - да грешат. Но каква е философията на техните оценители, така нареченото жури (нещо като съдебни заседатели), да поеме в посоката на осъзнато експлоатиране на тази грешка? Що за извратено удоволствие да се гавриш с младите хора, копнеещи за известност и реализация или поне временно позиране пред камерата до бат` Слави?

Пълен абсурд! Гадна и отвратителна картинка! Евтино зрелище с цел помпане на гледаемост базирано на психологията на тълпата (”ляб и зрелища… и ракийка”) за сметка и на гърба на объркания и подмамен за слава индивид!

Еба си! Заради едните дупки по пътищата и ей такива гадости ще ме накарат на стари години да си взема шапката и … хмм.. и къде ще отида?

Нали знаете онова прословуто: Спрете Земята, искам да сляза!

Просто кратко разсъждение преди да се заема с ежедневните си задачи.