Казвай ми Гургул

Първо, обнових WP-то до последната му версия.

Второ, Честита Новата 2008 година на всички минали от тук, колкото и да сте малко.

Трето, за какъв дявол го направи този блог като ни влизаш и не пишеш и дори не си правиш труда да го нагледаш? (това към моя милост).

Четвърто, отмина една хубава година за мен и всички около мен. Въпреки всичките глупости случващи се в родината ни и по света аз си оставам доволен от това, което свърших и заради онова, което отказах да извърша. И двете са доста.

На всички и на себе си пожелавам още по хубава и щастлива година и нека щастие даваме всекиму даром и никой да не бъде пренебрегнат.

Мир.

Пламен

Последната интересна случка при мен - голямата ми дъщеря си дойде за коледните празници. Учи в американски университет в Прага, втора година.

Това за втората година е важно. Първата година си беше все още хлапе, едно младо “теле”, иначе казано. Все още не разбираше какво става с нея, накъде е тръгнала и т.н.

След като се съвзе от връщането, а е отстъствала само 3 месеца, от септември, след като си поговорихмена различни теми и по различни поводи буквално започнах да онемявам! Промяната в нея, новият й начин на мислене, погледът върху това, което вижда около себе си - и тук и там, дори начина на обличане и говорене. Невероятна промяна. Огромна, само за няколко месеца.

Изглежда тази промяна се е трупала през първата година и сега изведнъж се материализира.

И съм радостен и съм натъжен. Заглавието на постинга не е случайно. Става дума за посоките на развитие. Преди два дни осъзнах, че моята жизнена moving average е някъде към пика си и скоро ще тръгне по естествения си цикъл в обратната посока - надолу…. До днес мислех, че това дете има още мноооого да учи и по-точно АЗ имам още много на какво да го уча. До днес. Сега усещам, че все по-често ще ми се налага аз да я питам за нещата, а не тя мен, както беше досега.

А имам още една дъщеря, която ще я последва след 2 години. И тогава кого ще уча? Ще иска ли някой да приеме от мен съвет ?

Е, не е чак толкова страшно, колкото го описах, т.е. не съм потънал чак толкова. Но изненадата е факт и е точно толкова силна, колкото казвам.

Та така.

Злободневно и малко по повърхността, но не мога да се сдържа - най-боледуващите българи са спортистите. Справка братята Маргини.

Ама как сега? Дело се замразява защото подсъдимия е болен ли? Ба мааму и съдебна система!

Попаднах на сайта на Timothy Ferris. След това поразрових по темата КОСМОС и се натъкнах на филмче по или към книгата му Seeing In The Dark предлагана през PBS (http://www.pbs.com). Впрочем, оказа се, че Timothy Ferris е продуцент на прословутия Voyager Record (с включена в него българска музика) летящ някъде из космоса в момента.

Намерих филмчето “Seeing In The Dark” (1,5 GB, ако някой иска ще му дам възможност да го изтегли на добра скорост), изгледах го и си спомних…

Спомних си, когато бях малък колко много исках да стана астроном и да познавам звездите. Бях едва 3-ти или 4-ти клас, когато си купих книга, озаглавена “Космология”. Започваше много интересно, но само след 10-15 страници започнах да разбирам все по-малко и все по-малко и накрая вече нищо не разбирах, но родължих да чета. Беше смешно защото думите и мислите ми бяха толкова непознати, а аз продължавах да чета. Е, не я довърших, пък и тя не беше роман, който да завършиш непременно.

Аз винаги свързвам космоса с фантастиката. Една от първите ми книги, които съм прочел, изключвайки учебниците и разните там адължителни читанки и четива, беше “Аз, роботът” на Айзък Азимов. И отново, половината неща не разбирах, но продължавах да чета.

После дойде Ж.Верн, много по-късно братя Стругацки, Ст. Лем и т.н. Много са, но тези имена са първите, за които винаги се сещам. Особено братя Стругацки.

Та, стана ми вселенско като изгледах Seeing In The Dark. Наистина, всеки път мозъкът ми замира и дъха ми се отдръпва, при опит да осмисля и да приема, че онези звезди горе са на недостижимо за нас разстояние нито днес нито в каквото и да е обозримо бъдеще. Че светлината на повечето от тях е тръгнала към нас преди дори Земята да е съществувала. Че ние, хората не сме имали, нямаме и няма никога да имаме някакво, каквото и да е значение за вселената около нас. И тази безкрайност. И колко малко знаем. И че никога няма да го научим, колкото и големи телескопи да изобретим.

И ето така ми стана вселенско, по славянски тъжно.

Стана три часът (трябва ли да се членува тук?) следобед, петъкът (тук знам, че не бива ама звучи по-петъчно). От няколко часа нямам кой знае какво да правя в офиса освен да навиквам момчетата да поработят още малко, докато аз правя обратното.

Хубаво, хайде да си видя блога.

Посещения - броим ги за нула.

Темите и статийте - вчера ми се струваха интересни, а днес - пълни глупости. Ами така е то - от куха лейка вода да изливаш може ли?

Нищо, аз съм упорит и по натура търпелив в постигането на резултат.

Мтака, извода е - продължаваме напред. Прочетох доста интересни неща, които НЕ СА на тема “защо да блогваме”. Списъкът с потенциални връзки в blogroll-а нарастна с около десетина, но ще ги отсявам другата седмица.

В тази връзка…

Хората блогвали и правели пари. Честно, това не ме интересува. Не не не, не гледайте рекламите в ляво! Реализма изисква да се наблегне на прогнозата за 100 долара печалба (т.е. приход де) за 2 години, така, че това там е просто за пълнота на сайта. Така да се каже, всички AdSense-ват, защо не и ние?

Още: Блогват професионално. Блогват емоционално. Блогват тъжно. Блогват любовно, някои дори похотливо.

Аз пък ще блогвам “защото мога”, като онова куче…

Ама че работа, едни испанци ми искат 1000 евро за домейна gurgul.com ? И gurgul.net е паркиран. А не ми се прави www.gurgul.us макар че.. звучи като някакво възвратно действие в множествено число… хмм.. Нещо като”ще ви гургулна аз вас!”

Току що деактивирах акаунта си във Facebook.

Причини всякакви и нито една решаваща. Затова и на страницата за деактивиране на въпроса “що така бе чоджум ни изоставяш?” ми се искаше да има опция за “поради всичко изброено по-горе”. В смисъл там имаш десетина радиобутона с възможни отговори на горния въпрос, като можеш да посочиш само един отговор. Да де, радиобутон, не чекбокс.

Е, сега се сещам, че трябваше да избера ДРУГИ ПРИЧИНИ и в полето отдолу да напиша”поради всичкото по-горе” но не се сетих. Ще си направя нов акаунт и когато го деактивирам, вече ще знам

Този постинг е малко в същата посока като SecondLife.

И за Facebook.com не разбрах за какво служи. Бога ми, това е като да получаваш отговори без да си задавал въпроси! В желанието си да прави всичко този сайт се превърна в каша от автоматично работещи джаджи, които си препредават една на друга набелязаната жертва до пълна изнемога. Предлага ми се поредната application, аз казвам “Не, благодаря!”, а тя ми казва “Добре тогава, а искаш ли ей това другото”. Стига де, не искам нищо повече!

И знаете ли, че това не е ИЗТРИВАНЕ на акаунта, а само деактивиране, т.е. данните ти остават там. Ама аз искам да ги изтриете от там! Не намерих такава опция.

А пък right alignment-а е съвсем нарочен, защото четенето на Facebook е точно като да четеш червен, подчертан, болднат, италик, дясно подравнен параграф!

Срещнах днес един блог постинг където ставаше дума за SecondLife.com и изведнъж се сещам, че имам там аватар. Не съм влизал от месец-два.

Всъщност бил съм “вътре” сумарно не повече от 2 часа. Колкото да се запозная със системата, правилата, начина на работа, какви хора има там и т.н. Просто от любопитство.

Последният ми спомен е за пълно недоумение. Да ме прощават ентусиастите, но не успях да открия нещо, носещо полза, удоволствие или просто fun. Никак. Стори ми се много безсмислено.

А когато прочетох, че можеш да “купиш” парцел и след това видях и цените, съвсем се обърках. То бива виртуалност, но чак пък толкова.

Съвсем избистрено ми се струва, че SecondLife е игра вземаща се твърде насериозно, като успешно внушава тази си квази-сериозност на публиката. Разбира се мнението ми е малко прибързано, твърде кратко съм бил там. Вероятно е и мнението ми да е чисто ламерско, бидейки встрани от този вид продукти.

Но като средноцифрен потребител и сравнително образован човек ми стори скучно, излишно и напълно безполезно.

“В централната част на град Варна ще бъдат построени три хиляди подземни паркинга”.

Цитирам журналист специализиран в областта на обществения живот на нашия град.

Предполагам, че става дума за 3000 паркоместа или за един паркинг с площ от 3000 квадратни метра.

Хайде аз забелязах безумната цифра. Но има хора, които ще приемат това за вярно!

Какви са критерийте за наемане на журналисти?

За момент си представих град Варна с наистина 3000 паркинга. Ако всеки поема средно по 100 коли, хей живот здравей, здравей! Всичките коли на Варна под земята. Отгоре - празно! Празни тротоари, празни улици. По тях бавно вървят бабки с внучета, майки спокойно и щастливо търкалят бебешки колички, зевзеци по ъглите обсъждат новините за поредния паркинг под къщата на съседа. Идилия.

Ходя си аз по новините, чета и препрочитам, с една дума запознавам се как и накъде върви света и България покрай или след него.

Тук там, от време на време срещам имена и лица, които лично познавам или са в най-близката периферия на личния ми социален мир. С някои от тях съм имал и бизнес партньорство и лични дела, в смисъл случки, разни неща.

Чета си днес за парламента, за бюджета, за хазарта. Натъквам се естествено (забележете: естествено! Защо ли е естествено?) на г-н Йордан Цонев.

Подробностите са много, но за да не превръщам това тук в поредния слух ще кажа само краят на историята. Иордан Цонев, или Данчо Ментата, стана депутат с ровно 200,000 долара, дадени му от Васил Божков, пренесени лично от мен, плюс фалшив списък с имена и ЕГН-та на хора, уж членове на Демократическата Партия в гр. Варна. Данните за хората бяха измъкнати от клиентската база данни на Търговска Банка, Бургас - имена, адреси, ЕГН-та и т.н. Подписите в списъка бяха сложени от няколко човека, включително и Данчо, пред мен, в офис на ул. Мария Луиза, Варна. Толкова за Данчо.

Сега за паралелните истини, както е и заглавието на постинга.

Continue Reading »